Иван Пауновски

и ви е жал, че така скоро, така безвъзвратно е повехнала мигновената красота, че така измамно, напразно е блеснала тя пред вас — жал ви е, защото не сте имали време дори да я обикнете…

Тя ме хвана мълком под ръка още трепереща от вълнение и уплаха. О, неканени господине! Как те благославях в тая минута! Погледнах я бързо: тя беше много миличка и брюнетка — бях отгатнал; на черните й мигли още блестяха сълзички от неотдавнашната уплаха или от предишна мъка — не зная. Но на устните и вече светеше усмивка. Тя също ме погледна крадешком, леко се изчерви и наведе очи

Аз съм някак изплашен сега. Като че всичко е сън, а аз дори и насън не съм си представял, че някога мога да говоря с някаква жена.

— Как? Ни-ма?

— Да, ако ръката ми трепери, то е защото никога още не е хващана от такава хубавичка, малка ръчица

Аз не умея да мълча, когато сърцето ми говори.

най-сетне всичко, което аз искам, се състои в това само, да ми каже просто две братски думи, със съчувствие, да не ме прогони от първата крачка, да повярва на думата ми. Да изслуша това, което ще кажа, да ми се надсмее, ако ще, да ме обнадежди, да ми каже две думи, само две думи, а после ако ще и никога да не се срещнем повече!…

Ще мечтая за вас цяла нощ, цяла седмица, цяла година. И непременно ще дойда тук утре, именно тук, на това място, именно в тоя час, и ще бъда щастлив, като си спомням вчерашното.

да знаете, идвате при едно условие; първо (само бъдете добър, изпълнете това, за което ще ви помоля — виждате ли, аз говоря откровено), не се влюбвайте в мен… Това не бива, уверявам ви. На приятелство съм готова, ето ръката ми… Но не бива да се влюбвате, моля ви!

Ами че как сте живели, щом нямате история

О, бъдете благословена, мила девойко, задето не ме отхвърлихте от първия път, задето мога вече да кажа, че съм живял поне две вечери в своя живот!

изживяваш предишните си идеали: те се разбиват на прах, на отломъци; а ако няма друг живот, тогава трябва да го строиш от тия отломъци. А при това душата търси и иска нещо друго!